~snow flame~

~snowless~




~pathless~




~mindless~

~ hopefully ~

~ road under the dawn closed ~




~ how they called ? ~




~*~*~*~ new season ~*~*~*~

supersede what ?

Седях си безгрижно с крака на масата и молив между зъбите. Единствено обзелата ме творческа криза ме занимаваше. Екрана бе празен, музиката спряла, неона примигваше. Не помръдвах дори да погледна цвета на залеза през прозореца. Едва ли мигах, но със сигурност зяпнах, когато вратата се отвори. Нямаше почукване, нямаше скръцване. Направо лъхна студ.

-          Имам една черта, която ми пречи ! – чух, преди да видя.

Гласа прие треперещ образ на 90 годишен старец. Пребори се с течението, извъртя се на пети и се отпусна на дивана. Главата му едва се държеше на тънка шия и непрекъснато се клатеше като на ония кученца. Не ме и погледна. Бях онемял, но направо се парализирах, когато измъкна лаптоп изпод палтото си. Грижливо премести папките до ръба на масичката и го разтвори.

-          Ето тук има една черта, която ми пречи да пиша, елате да видите ! – каза и за миг ме погледна.

После духна в дланите си и развълнуваните му пръсти започнаха да бият по клавишите. Не помръднах. Сякаш гледах телевизия на античен “Опера” и екрана непрекъснато примигваше, но започна и да жужи и примлясква. Кадърът бе от филм на Хичкок. Странно, исках да продължи, но ако може без мое участие.

Той продължаваше да плъзга и чука с пръсти и същевременно да се тресе целия.

Ето ! Тук ! – възкликна и внимателно обърна екрана към мен.

Погледнах. Сложих очила и станах. Наведох се и видях. Дебела черна черта, върху последно изречение от страница. Не бях виждал такава. Погледнах него. Капчици пот бяха избили по скалистото му лице. Очите тъмни, мътни. Нос спускащ се над уста- гондола, а ето че и гондолиера в червено се показа. Облиза се открай докрай, отметна сребърен косъм от ухото си и направо ме смъмри :

-          Вие не разбирате ли ? Нали работите това ! Кажете ми за тази черта, каква е, откъде се появи ? Пиша книга, завършвам книгата си, не мога да я завърша заради тази черта....

Последното прозвуча като молитва, а капките пот се превърнаха в ручеи по бузите му. Страстта и безпомощността се сведоха отново над екрана. Пръстите му сякаш бяха от гравирано стъкло и всеки момент щяха да се счупят.

-          Момент, господине, нека погледна ! – казах, коленичих и придърпах компютъра.

Той отдръпна ръце, но остана близо. Усетих мирис на камфор. Не, не е формалдехид, камфор е, опитвах се да се съсредоточа. Плъзнах нагоре по текста. Облещих се, щом видях 1605 страници. Пробягнаха ми думи : сутрин, нощ, болка, сутрин, скок, ствол, нощ, ствол....ствол, отново ствол....какво бе това ?

Лаптопа заби. Изправих се, той се бе облегнал и бършеше с носна кърпа лицето си. От джоба му се подаваше смачкан лист. Налях му пластмасова чашка с вода и му я подадох. Взе я много внимателно и пи на глътки докрай.

Отидох до моя компютър, откачих си мишката, домъкнах си табуретка и седнах пред лаптопа. Беше оживял…..