~blue dotted line~

~ my speed is not enough ~ my time is counted ~ how I need your electrical touch ~

~Doubt~

~can I fooling myself~

~Death~not mine~

~but I wish to be mine~

~Blue Space~Empty~1~

~
Разлистваха се дърветата. Пътеката бе пуста. Тръгнах. Стъпките ми бяха тихи. Усещах пролетта в бавните слънчеви лъчи по лицето ми. Бях сам в гората, любимото ми състояние. Тъкмо пристигнал и търсех водата, както винаги. Оставих другите да се подреждат ,а аз трябваше да си подредя мислите и после да ги пусна по планинския поток, който още не бях открил. Неусетно бях достигнал хълма ,който виждах отдолу. Спуснах се. Гората се сгъсти. Клоните докосваха вените ми ,когато го видях!
Слънчев бързей по обли камъчета и всяко камъче излъчваше дъга. Тихичък и струен ,точно какъвто бе в мислите ми. Последвах го. Ускори се сърцето ми заедно със стъпките.
Почти се препъвах. Няколко клона се опитаха да ме спрат. Плъзнах се надолу. Паднах и се затъркалях. Оставих се на сипея да ме повлече. Превъртях се няколко пъти и светлината ме блъсна. Синьо вирче със зелени брегове. Слънцето беше вътре. Кривнали вълнички стихнаха под възхитения ми поглед. Това е водата ,която търсех. Свлякох дрехите си за миг и потънах в блесналото синьо.
Открих я. Водата!
Лудувах в безбрежноста на пролетните цветове и после скочих към скалите- топли и сиви. Прегърнах мъха и се отпуснах. Може би съм заспал и съм сънувал ,докато слънцето е пило от капките по тялото ми, но когато отворих очи срещнах твоите.
Странно, помислих си. Тук няма никой. Това е моето синьо. А ти, стоеше до едно щастливо дърво разперила невярващи очи, сякаш някой е нагазил в твоето синьо.
Коя си ти! Вперила си поглед в мен, като нашественик. Изглеждаше като зелена сянка. В косите ти имаше портокалови лъчи , но ръцете ти вещаеха безпомощност. Сякаш ти бях отнел единственото ,което имаш.
- Хей , коя си ? – повиках.
А ти се смръщи или усмихна, бях далеч за да видя. Загледах те. Бяла и тиха. Слабичко момиче с боси крака и дрехи с неопределим цвят.
- Хей, това твоето вирче ли е? – опитах отново.
Без отговор, но сякаш ми кимна. Гледаше ме. Гол, на слънчевата скала. Завоевател, терорист или случайна птица, сякаш това си помисли за мен.
Стоя безмълвно минути, които преминаха по тялото ми като вечност.
И изчезна. Сякаш само мигнах и те нямаше. Кората на дървото ,което ръката ти бе обхванала изглеждаше толкова самотна.
Отпуснах се отново под издигналите слънчеви лъчи. Те бяха само за мен, но сякаш вече не ги исках. Мислех за Теб. Откъде изникна и къде изчезна? Защо не проговори? Ще те видя ли отново?
Заспал съм. Хладината от мрак ме събуди. Скочих настръхнал. Облякох се и потърсих пътеката обратно. Прие ме и ме отправи към хижата. Храстите и клоните сякаш с удоволствие се отваряха пред натрапника. Чуждото тяло излизаше от гората. А в мислите ми бе само Ти ,чието вирче похитих...
~

~Steady~

~Наверих нещо което го няма~

~Always and evermore~

~няма да кажа на никого~разгъвам тъмнината по стените~вдишвам я и изкопавам гроб~